- Pernik
info center
www.e-pernik.com
ПЕРНИК ½ РАДОМИР ½ БРЕЗНИК ½ ТРЪН ½ КОВАЧЕВЦИ ½ ЗЕМЕН
Да си родословец е длъжност
Длъжност към общността, задължение към рода си. Така можем да определим работата по узнаването, разказването и записването на родовата история. Това пък е необходимо, защото родовата история е насочена към "малкия" човек и така той открива своето място в "голямата" история. Дава му сила.
Някога знанието за рода не е била наука, но днес е и се нарича генеалогия, а преведена на български, тази гръцка дума означава родословие / родознание /, а хората, които поревват да са нейни последователи наричаме родословци. Те са хората, които търсят корените на рода в миналото, а това търсене никога не е спирало, защото то дреме у всеки, само че у всеки се проявява по различно време / най- вече в зряла възраст / и в различна степен / един знае само дядо си, а друг предците си до 8-мо поколение назад /.Пиша това и се питам тъжно - къде ще търсят корените си днешните изоставени деца! Е, ако животът е благосклонен към тях, след време те ще са корените.
У нас в миналото / до 50-те години на ХХ век / търсенето на корените и тяхното описание не е било актуално, защото живеенето в неголеми затворени общности не го е предполагало. Те просто се знаели - пазели се е в разказите, в разгърнатата терминология на родство / вертикално: мама, тате, баба, дядо, прабаба и прадядо и т.н.; хоризонтално: чичо, леля, тетка, зълва, снаха, сват, кум и т.н. /, огромният масив от народни умотворения посветени на рода и роднинството и това, че и до днес родът
/ роднините / са "гръбнака" на семейните, календарните и общоселски празници.
Казва се, че генеалогията означава " системно събиране на сведения за произхода, приемствеността и родството на родове и фамилии" и тяхното огласяване. А практиката да се събират и описват такива сведения датират от дълбока древност. В писмени паметници от това време се срещат данни за монарси и митологичното им родство с богове и герои. В края на Средновековието генеалогия в Европа придобива точни измерения и се превръща в наука. Силен тласък в това отношение дават рицарските ордени. От постъпващите в даден орден се изисквало доказателство за благороднически произход. Това ставало с показване на "генеалогично дърво". На ствола на дървото, над корените, се поставял герба на постъпващия в ордена. На десния клон бил гербът на бащата, на левия - на майката. После главните клони се разделяли на по два малки клона с гербовете на бабата и дядото по бащина и майчина линия. За встъпване в ордена се изисквали по 8 герба от двете страни. В следващите векове гербовете постепенно били заменени със сведения за отделните представители на рода и се появяват т.н. "генеалогични таблици". По тази причина генеалогията в Западна Европа е тясно свързана с хералдиката / науката за гербовете/.
Българската генеалогия също има относително дълга история. Първата българска династическа генеалогия е т.н. Именник на българските канове от края на VІІ и началото на VІІІ век. Превратностите в нашата история довежда до унищожаването на писмените родословни паметници, които навярно са съществували, но не прекършва устната традиция.
В ново време Историята на Паисий е първата династична генеалогия на българските канове и царе. От средата на ХІХ век е ръкописът на поп Йовчо от Трявна, роден през 1786 г. Той е съставен за времето от 1850 да 1869 г. и е писан от трима души - поп Йовчо, синът му Никола и внукът на поп Йовчо - поп Йоаникий. Летописът го определят като български сборник от родословия - в него има генеалогии на библейски праотци от времето на Адам, на римски императори, константинополски кесари, български князе и царе, турски султани, киевски и великоруски князе и императори.
Българският генеалогечин ХХ век е белязан с постепенно и бавно нарастване на родовите изследвания до превръщането им след 70-те години в масово занимание и създаването след 90-те години на Българското генеалогично дружество с печатен орган списание "Родознание". ХХІ-то столетие е векът на информационните технологии и вече има компютърни програми за родови изследвания.
Но устната и писмена традиция още не е отмряла. Затова ви предлагам няколко родословни сведения събирани тук и там през годините. Очакваме и вашите родословни опити. Знам, че родословците никак не са малко и те съзнават своята
длъжност.
Симеон МИЛЬОВ
Още по темата:
Родови истории от пернишко разказва Симеон Мильов:
Разсолкови от Батановци
Двадесет и трети декември Хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Слънцето проби облаците и стана топло, та по сако отидох до Разсолковите. Едвам отнесох грундика до къщата на дедо Лозан Гьорев Лазаров. Дедо Лозан е на седемдесет и три години и е учил до четвърто отделение. За Разсолковите ми каза:"Мойо прадедо Митре останал рано сираче. Деда му бил жив и го цанил у Николаевоу имало турски чифлик. Седел там четиресе години. Като манечок доодил у Узуньете, там се поженьила майка му - да се премени. Дреите му разцъфтели като зелкя.Тоя парцал да земеме да го туриме у разсоло! - викали Узуньете. И останал Митре Разсоло и от там - Расолковите. Дедо Митре имал трима сина - Тоше, Лазар и Кръсто. Тоше имал четри деца, но един син Стоянчо. Кръсто също имал четри деца и пак само един син - Димитър. Дедо Лазо имал седем деца, а от тех четрима сина - Гьоре, Васил, Заре и Миленко. Гьоре имал 8 деца и от тех петима сина - Лозан, Боян, Теофил, Михал и Спасе. Аз имам три сина - Митко, Велизар и Исак. От тех само Митко има син Иван, а другите - дъщери."
Баба Еринка, жената на дедо Лозан, знае много песни. Тя е родена в село Копаница през 1901 година и има трима братя и три сестри.
Божичеви пости са, та ядохме на обяд туршия от круши, сурова туршия, компот от ошаф и много хляб. С баба Еринка пийнахме по три филджана греяна ракия. Дедо Лозан не пи - има задух. Когато той ми казваше неговите песни току се обръщаше към подружието си да му припомни некоя дума...
Надала се Петкана
У Мрака да се оженьи.
Мрачки е дари готвила,
Бели е саи кроила.
Не оженьи се у Мрака,
Ело я засака кадия,
Кадия у сред София.
Около двадесет хороводни песни записах и още толкова "сватовски".
Но за песните някой друг път ще напиша.
За Груйовите от Косача
Нещо ми си завири вода в коленото, та съм в травматологично отделение, а до мен лежи повреден и бай Сандо от Косача. Цялото име му е - Александър Димитров Михайлов Груйов. Основател на техния род бил некой си дедо Груйо, който дошел от Жедна. " На деда Груйо умира баща му в Жедна и майка му се поженва в Косача, за дедо Бадзуран. Груйо го оставила у Жедна при негови чичи. Чичовците го нещат и го отвеждат у Косача близо до къщите и Груйо почнал да вика майка си. Познала го по гласо. Она рекла на дедо Бадзуран: Това е мой Груйо, че си го приберем! Прибрали го. Раснал, пораснал и го оженили. Дедо Груйо одимал синове - Ангел, Сокол и Димитър / Митре/. Ангел имал Кръсто, Алексо и Мине. Кръсто станал много богат, та му викали - "Низан Кръсто със жълтици". Кръсто имал шест деца - Любен, Фильо, Павле, Михал, Ристо и Стоичко. Михал има трима сина - Димитър, Асен и Благой, а Димитър - Стоян и мене Александър. Мой син е Огнян, а той има син Росен."
За Груйовите бай Сандо рече още:
"Една мома от Косача я отвели невеста у Краището, а она цела седмица плакала, не й се живеяло там. Питали я старите защо плаче:
- Защо сега? Те довели сме те, па тука не е лошо!
А она рекла:
- Я сакам у Косача, у Груйовите да съм невеста!
- Ее, - рекли, - и ние сме каил у Груйовите куче да сме, на корито да локаме, но у Груйовите да сме!"
И още една, ей такава приказка ми каза бай Санде:
"Тръгнали на лов ловджии с две пушки строшени и една без цаф. Утепали два заека пцовисали и един без душа. Турили ги да врат у две гърнета строшени и една без дъно. Като седнали да яда, та яли три дена и три нощи и така се поправили, че не можали през вратата да излезнат, а през ключалката се проврели."
16 октомври 1979 г.
Кръстинци от Горна Мелна
През три легла от мене лежи бай Иван Сотиров Димитров от Горна Мелна, от махала Кръстинци. На шейсет и осем години е, учил е до трети клас и е майстор кофражист. Питам го и го разпитвам.
"Нашето село три пъти е пустеяло. У римско време е било у "Ясеница", после у "Старо село", а през турско е било у "Селище". Двама братя имали убава сестра и турчин често обикалял да я грабне. Една вечер братята го утепали. Нарезали го на парчета и турили по парче на сека къща. Това било знак да бегая.. Селото имало много бакър и го затрупали у един бунар. Бегали и стигнали до Бегуновци. И сега като мине некой от Горна Мелна през Бегуновци го сметат за брат.
Селото има 20 махали: Лулинци, Селище, Кьосини, Печиновци, Поппетрови, Китинци, Мичинци, Павловци, Кострошанье, Кръстинци, Владисовци, Власинци, Кирин дол, Станоинци, Тричковци, Боинци, Раненци, Главичинци, Радоинци, Китановци. От Църна трава са дошли : Кръстинци, Владисовци, Кирин дол, Боинци, Селище, и Поппетрови; от Сурдулица - Станоинци; от Власина - Власинци; от Празноглавци / Светля / - Главичинци; от Еловица - Китановци и Лулинци; от Одраница - Печиновци; от Пенкьовци - Китинци; от Кострошовци - Кострошанье.
У нашата рода най-напред е бил Владислав / Владисовци /, после Кръсто / Кръстинци /, после Димитър, па Илия, по Сотир, па аз Иван. Мои са Исай, Илия и Милко.
От двайсе и девета съм майстор. Почнах с брат ми - кофражисти. Наемахме се при предприемачи. В София сме работоли сградата на Съюза на популярните банки, в Свищов - казармите. Като почнеме частна къща чорбаджията дава банкет и в основите слагаме пари. Кога изправяме кръсто накичен майсторо вика:
Да са живи и здлави чорбаджиите!
Чорбаджията даде подаръци
Да донеса и комшиите...
След четиресе и четвърта съм работил на опитно поле Врана; гимназията в Перник; блоковете на Кристал; ТЕЦ Перник; жилища за изселници Даскалово; ЦОФ; мина Чукурово; фабриката в Попинци; мина Болшевик; комините в Бели извор. От шейсета година съм в Кремиковци и дигнахме тринайсе комина. Общо комините са осемнайсе. Имам златен и бронзов орден на труда. От Горно Мелна са коминджии, а майстори на камък са от Габров дол и Дивля."
И както си му е ред не пропусна да каже две ганетки.
"Бай Владо от Печиновци беше голем майтапчия. Построили къща и чорбаджията рекъл он да благосливя.
Че ме биете!
А, бре, не бой се!
Добре тогава! Да сте живи и здрави, със здравье да се коландрисуете, да е пуно и равно като каче със сиреннье! Да даде Господ на кьоше по пуше, а на средата буал да буа!
Не го бил чорбаджията, ама яко го напсувал.
Един път у София го обръснали пръв у бръснарницата. Бръснарката рекла:
- Бай Владо, ти ми направи сефтето, дано ми върви!
- Как нема да ти върви, като на тата съм се метнал. Он направи на мама сефте, та роди десет деца!
11 ноември 1979 г.
Йоневи от Кондофрей
С децата от моя клас направихме колопоход от Радомир до Кондофрей и обратно. В центъра на селото срещнахме дедо Владимир Янев Антов на седемдесет и две години. Той ни разказа, че неговия прадядо Анто живеел в Касилак, а дедо му Йоне дошъл в Кондофрей. Йоне имал двама сина - Любен и Яне. Любен имал пет деца - Райна, Донка, Вишня, Данаил и Ката, а Яне седем - Димитър, Георги, Симеон Олга, Матей, Йордан и Владимир.
Седнахме под една дебела сянка е дедо Владимир ни разказа две приказки и думите на любимата му песен.
+
Лисицата повела лисичетата през януари на кокошки по Колош. На едно от лисичетата му станало студено, а месечината огреяла от към Витоша.
- А, сега, грейте се! - рекла лисицата.
Дигнали крачета лисичетата и се грея. Най-малкото рекло:
- Олеле мамо, пръсна жар - изгоре ме!
- Как може от долко далек да те изгори?
- А може ли па от толко далек да се грееме?
- Айде, щом си по-гявол от мене, само си оди на кокошки!
И лисицата повела другите да ги учи.
+
Един баща пратил едно от момчета си да меле на воденица, ама му рекъл да не меле при кьосав воденичар да го не излъже. Покарало момчето на първата воденица - гледа воденичаро кьосав. Откарало на втората - кьосав. Откарало на третата - па кьосав. На четвъртата - па такъв, но нема къде да иде. Сипали житото, сомлели, омесили кравай и седнали да се надлъгват на кого да е. Воденичаро рекъл:
- Я като бех като тебе, откарах на воденица, сипах житото, воденичаро се замая и я земах една кофа от брашното! И си земал една кофа от брашното на момчето.
- Да знаеш, па ние ойдоме с тата на жетва. Жняме що жняме и изрипна един заек. Тата се фърли с везачо и зашамати заеко и го туриме опд един сноп. После тата без да види го вързал у снопо. Собраме снопето на кръсци и дойде време за вършитба. Докараме снопето, насадиме ги окол стожеро и гоньиме три пъти коньете. Запретришаме сламата и зако изрипна и а-а, утече. Зема тата пушката и гръмна по него. А, рече, търчи Гиздо да го фанеш! Затръкнах се, заеко избега, ама изсра едно бележче.
- Що пишеше на него? - питал воденичаро.
- Кьосе много лайна да не яде, кравайчето си е на момчето!
Надлъгал го.
+
Породила млада Дойчиница,
Породила дете у вечера,
Поленощи дете продумало:
- Леле, мале, леле стара мале,
Надери ми ленене пелени,
И ми справи бащината коня,
И ми стегни бащино оръжье,
Че да иден на Косово поле
Там ме чека Муса Кеседжия
И ми се е люто заканило.
Та се сретнаа два силни янака
Почнали са бой да се бия -
На една страна конье се бия
На друга юнаци се бия.
Дете ми надви Муса Кеседжия,
Отреза му русата глава,
Па я отнело дома на майкя си,
Та да види неговата майка,
Че си нема вече Муса Кеседжия,
Що бе спрел друми и клисури,
Та не дава пиле да прелети,
А та не ли човек да премине.
23 април 1984 г.
Клюцини и Грънчарови от Трън
През 1985 година ходих няколко пъти на гости на баба Мара Грънчарова на 92 години най-вече да я питам и разпитвам за минало време. А и роднини сме - с моята баба Пенка от Ярловци, майката на татко, са от две сестри деца. Така че и на мене се пада баба. Нейната дъщеря, леля Ема, беше учителка в Кюстендил по френски език и след всяка ваканция се отбиваше у нас в Батановци - да ни види и да изчака влака.
По бащина линия баба Мара е потомка на поп Никола Клюцин. Някога след поредно опожаряване на Трън от към Кюстендилско дошли поп Никола и брат му поп Григория със семействата си. Всички били наранени, а двамата братя били в нарязани уши, наклюцани. И останали Клюцини или Клюцеви. След време поп Никола станал доверен човек на Али бег и събирал данъците от българите като всичко бележел на рабош. С часове седял на дръвника да приготвя рабоши, та му излязъл и нов прекор :"Поп Клюца на дръвнико клюца"
Та поп Никола имал син Иван / Ванко /, който се занимавал с обущарство, седларство, а бил и касапин.
На 28 август 1893 година на Ванко Клюцин се ражда дъщеря Мара.. Тя завършва прогимназия в Трън и я изпращат в Севлиево при вуйчо й Иван Динчев от Ярловци. Той бил околийски началник там, а имал печатница и книговезница. Той пръв въвел 8 часов работен ден в България за своите работници. След една година престой при вуйчо си Мара се записва ученичка в педагогическото училище в Шумен и живее в пансиона на Киракица Минкова от Тулча. През 1912 година завършва и става учителка в село Богатово, Севлиевско. На следващата година се връща в Трън и става учителка в Лешниковци. Запознава се с Петър Захариев Грънчаров от Бусинци, завършил педагогическото училище в Кюстендил, учител в Насалевци. През 1915 г. двамата са учители в Забел и се оженват. Учителстват в почти всички трънски села.
Бащата на Петър Грънчаров, даскал Захари работил Трън, но неговият съученик и "приятел" поп Васил почнал да го клевети за бунтарство. Захари се оплакал на Пиротския владика и поп Васил получил писмо от владишката канцелария:
"Благоговейшему попа Василия у Трън.
Поздравуеме вас попе Василие. Отписуем ти това писмо защо чуемо много ругаеш даскала резил го праиш, за това даскала се тужи сас писмо. Затова заповеда деспотия да си седиш мирно от даскала да не станеш за резил. Ако би пай писал даскала да знаеш защо аргос / низвержен / че будеш.
1852 февруар 17 Пирот Петър, владишки служител."
Сред многото снимки баба Мара пазеше и една снимка на Архимандрит Зиновий Поппетров, който през 1879 г. е училищен инспектор в Трън. На гърба някой е написал една интересна случка с инспектора Зиновий:" Яздел на бел кон. Веднъж отива в Зелениград учител е Цона Станков / Бисмарк /. Като го видел рекъл: Он е, он! На бел конь! ІV отделение ІІІ да е, ІІІ отделение ІІ да е, ІІ отделение І да е, І отделение дома да си иде! Това го направил да не се изложи пред Зинови, който бил много взискателен."
Мара Грънчарова се пенсионира през 1944 година, а през 1938 - ма получава Дамски кръст - трета степен на Ордена "За гражданска заслуга".
Умира на 93 годишна възраст.
През 1965 г. започва да пише "Фамилна книга", която не успява да довърши, но е записала много за родословието на Клюцини и Грънчарови. Тази книга и още много документи за двата рода може да прочете в Пернишкия държавен архив / ф. 1055 /
Миови от Ракиловци
Димитър Янков / роден 1931 г. / живее от дълги години в Батановци, но корена му е от Ракиловци. Дълги години работеше в циментовата фабрика "Гранитоид" като борвергист и по тая причина отидох при него - да запиша спомените му. Разказа ми за старата и нова фабрика, но и за още нещо. За неговия род Миовите от Ракиловци.
Семейството на пра-пра-прадедо му Мио живеело в Радибош. Бащата на Мио бил ковач и освен Мио / Михо, Михаил / имал и три дъщери, но турчин харесал една от дъщерите. Убили турчина и се скрили в една падина над Ракиловци, която от тогава наричат Ковачева падина. Ковача обикалял селата наоколо събирал палешници, мотики и друг инвентар да го клепа и така се изхранвал. Като се забравила случката слязъл в селото и се образувала Миовата махала, а в Ковачевци си направил ковашка работилница. Домочадието му работело имотите на турски ага от Ковачевци, което било изцяло турско, а българи имало в Ляшковата махала.
Та рода се води от тоя дедо Мио. Негови синове били Спасе, Дине и Стоянчо. Дине имал синове Дамян, Ненко и Стоянчо. Дамян - Давитко, Гиго и Димитър, а Давитко - Александър, Георги, Янко, Драгомир и Кръсто. От втората си жена Янко има дъщеря и син, а от третата си жена - доведен син и Димитър. Димитър има син Румен, а Румен син Янко / Яни /. От рода на дедо Мио 5 - ма загиват в битката за Одрин през Балканската война.
Преинтересна и много дълга е историята на дедо Мио. Много място ще отнеме да я разкажа подробно, както ми я разказа Димитър. Затова - накратко.
Видял един ден Мио дъщерята на турския ага и между двамата лумнала любов. Дълго крила туркинята бременноста си, но на седмия месец и десетия ден казала на баща си за Мио. Ядосал се бащата и пратил Мио в Диарбекир, но дъщеря му се удавила в бунара на двора. След девет години Мио се върнал, а турчина дошъл да му иска прошка, подарил му доста имот, показал му гроба на дъщеря си и заминал за Анадола. Преди да почине Мио също се поклонил на гроба на голямата си любов.
- Има още нещо,- рече ми Димитър,- но ще ми се смееш!
- Хубава работа! - рекох.
- Имаме в двора на село един голям дъб. Като си отида заставам пред него и казвам: Добро утро стари дъбе! И му целувам листо. Ако е на обед - казвам Добър ден , ако е вечер - Добър вечер. Като си тръгна се сбогувам така : Айде, довиждане, стари дъбе и да ме чакаш! И пак му целувам листо. Обичам го тоя дъб, защото под него дедо Мио е любил своята изгора туркинята.
Чупетловски, фамилия Колеви от Гълъбник
През 1931 година била прокарана жп линията от Радомир за Дупница. Гарата била построена в местността Гълъбнико, та гарата нарекли Гълъбник. След една година преименували и селото - от Мусибей в Гълъбник.
До края на 60- те години на ХІХ век селото било изцяло турско. Няколкото български къщи били на ратаите в много чифлици. Българското село се намирало на запад от Мусибей и се наричало Биор / Бихор /. Биорци били дервенджии - охранявали прохода в тази част на Конявската планина от Радомирско към Дупнишко / Дяково /. Като други охранители веднъж се изкусили да нападнат и ограбят турски керван. После селото било опожарено, много хора избити, а останалите живи изпратили в Мала Азия. В Анадола казват и днес има село Бихор. След 1856-59 година турците почнали да продават имотите си и в селото започнали да идват заселници от околните села. Така се създали фамилиите Чуковски, Кондофрейски, Жедновски, Прибойни, Раковски, Дикански, Дренски, Ярловски, Плански. От Чуйпетлово дошли Чупетловските.
В Чейпетлово носели фамилията Тоневи на името на някой си Тоне, който се преборил с мечка стръвница. Негови синове били Гьоне и Гроздан, и сестра Дона - те се преселили в Мусибей. Синове на Гьоне били - Тоне, Илия и Христо.
Когато се посъбрали повече българи изградили през 1869 г. църква на името на Св. Николай. До църквата си направили и кафене - да се събират преди и след черкуване. Един от инициаторите бил Гроздан, та турците го били на голо, разказва легендата. Сестра им Дона се зарекла да отмъсти на турците. Десет години нямала деца, а една съседка родила мъртво дете. Дона взела мъртвия плод, сложила го в конска зобница и заедно с мъжа си и брат си Гроздан отишли при кадията в Самоков. Показала му мъртвото дете, защото, казала тя, роди се така когато биха Гроздан. И кадията забранил на турци от други села да влизат в Мусибей.
Тоне, синът на Гьоне, с жена си Тона имали три деца - син Никола / Коле /, който дал името на сегашната фамили в Гълъбник - Колеви; дъщеря Елена, омъжена в Дрен у фамилия Тареини; дъщеря Стана омъжена в Чуковец, фамилия Кьосеви.
Коле с жена си Яна от Гусевите от село Долна Диканя имали един син Благой, роден през 1876 г. Благой взел за жена Ранча от с. Ковачевци, Самоковско, от фамилия Цинцарски, която дошла с родителите си от с. Магарево, Битолско. Двамата имали 5 сина - Георги, Христо, Владо, Васил и Кирил, и една дъщеря Галка. Кирил и Вера родили две деца - Пролет и Калин, а Калин син Данаил.
От Калин научих тези и още неща
НАЧАЛО
Обективно за хората и събитията